Триунфо Арсиниегас
Biografía
ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА
Отидох тук, отидох там, докато не се натъкнах на момичето, което наричаха „Червената шапчица”. Познавах я, но никога не съм имал възможност да се приближа до нея.
Бях я виждал от края на април да отива към училище с нейни съученици. Толкова луди, толкова палави, винаги в облак прах, никога не се спираха да говорят с мен, нито ми помахваха с ръка за сбогом.
Какво забавно момиче. Със смъкнати чорапи до глезените и с пеперуда вързана за опашката на косата й. Оставах да слушам смеха й сред дърветата. Написах й писмо, намерих го дни по-късно, покрито с прах, непрочетено на същото дърво, и прободено със същата топлийка.
Веднъж я видях да се забавлява, като дърпаше куче за опашката. Друг път хвърляше камъчета по прилепите на камбанарията. А последния път беше хванала сиво зайче за ушите и го носеше нанякъде…никой повече не го видя.
Спрях колелото и слязох. Поздравих я с уважение и радост. Тя направи с дъвката си балон толкова голям, колкото целия свят, после го спука с нокът и го сдъвка отново.
Почесах се зад ухото, изритах едно камъче, поех дълбоко въздух, винаги със скритото зад гърба цвете. Шапчицата ме погледна от горе надолу и отговори на моят поздрав без да спира да дъвче.
- Какво искаш? Ти ли си страшния вълк?
Онемях. Да, бях вълк, но не и страшен. Аз само исках да й подаря току-що откъснатото цвете. Показах й го внезапно, сякаш беше номер от фокусник.
Не очаквах да ме аплодира като магьосниците, които изваждат зайци от шапката си, но този неин жест на безразличие направо ме побърка. Заеквайки й казах:
- Искам да ти дам това цвете, хубаво момиче.
- “Това цвете?” Не виждам защо.
- Пълно е с красота, казах изпълнен с емоция.
- Не виждам красотата - каза малката Червена шапчица.
- Това е цвете като всяко друго.
Извади дъвката и я разтегна. После я превърна в топче и я върна в устата си. Тръгна си, без да се сбогува. Чувствах се наранен, дълбоко наранен от презрението й, толкова, че очите ми се насълзиха. Качих се на колелото и я настигнах.
- Погледни следите от сълзите ми.
- Падна ли? - каза тя. - Бягай в болницата.
- Не паднах.
- Така изглежда, защото не виждам раните ти.
- Раните са в сърцето ми - казах.
- Ти си идиот.
Изплю дъвката със силата на куршум. Отново си тръгна, без да се сбогува. Усетих, че прахът са гърдите ми, пронизани от куршума на дъвката за балончета. Реката от кръв се простираше, за да стигне до момичето, което вече никъде не се виждаше.
Нямах сили да се кача на колелото. Седях цял следобед, потънал в мъка. Без да го осъзнавам, изтръгнах едно след друго венчелистчетата от цветето.
Приближих се по-близо до изоставената камбанария, но не намерих утеха и сред прилепите, които привечер се отдалечиха.
Хванах една бълха от корема си, смачках я яростно и разпръснах парчетата на вятъра.
Блъскайки велосипеда, с тежестта на презрението върху костите и сърцето ми, по-разрушено и от сухо листо, утъпкано от сто коня, отидох в града и изпих няколко бири.
“Хубав карнавален костюм”, казаха ми някои пияници и поискаха да го пробват.
Същата вечер имаше фойерверки. Всички празнуваха. Видях Червената шапчица с родителите й в парка. Ядеше огромен шоколадов сладолед и беше безсрамно щастлива.
Тръгнах си бързо, като душа, носена от дявола.
Няколко дни по-късно на горския път видях Червената шапчица отново.
- На училище ли си тръгнала? - попитах я и скоро разбрах, че никой не посещава училище със сребърни сандали, къса блуза, показваща пъпчето и пола толкова къса, като за кукла.
- Във ваканция съм, каза тя. - Или смятате, че това е униформата ми?
Вятърът идваше отдалеч и се загнезди в пъпа й.
Вятърът идваше отдалеч и се загнезди в пъпа й.
- И какво имаш в кошницата?
- Вкусна торта за баба ми. Искате ли да я опитате?
Почти припаднах от вълнение. Малката Червена шапчица ми предложи от тортата си. Какво да правя? Да приема или да й кажа, че току-що съм обядвал?
Ако приема, ще изглежда, че съм нетърпелив и груб: това все пак беше торта за баба й. Но ако откажа поканата, щях да нараня Червената шапчица и никога повече нямаше да ми говори. Тя ми се стори толкова мила, толкова красива. Казах “да”.
- Отрежете си парче.
Зае ми ножа си и много внимателно си отрязах едно парче. Изядох го деликатно, възпитано. Исках да я накарам да види, че съм с изискани маниери, че не съм просто един обикновен вълк. Тортата не беше много вкусна, но не й казах, за да не я обидя.
Щом свърших, почувствах нещо странно в стомаха си, пробождане, което се издига нагоре и се превръща в изгаряне на сърцето ми.
- Това е експеримент - каза Червената шапчица. - Носех го, за да го пробвам с баба ми, но ти се появи първи. Кажи ми дали ще умреш.
Остави ме да лежа на пътя и да се оплаквам.
Такава беше тя, малката Червена шапчица, толкова красива и толкова перверзна. Почти й се разсърдих. Отне ми доста време да й простя: три дни.
Върнах се към горската пътека и я срещнах. Заклевам се, тя се радваше да ме види.
- Рецептата работи - каза тя. - Ще я продам.
И с цялата си щедрост ми каза тайната рецепта: костен прах от прилепи и човки от лястовици. И някои билки, чието име не знаех. Останалото целият свят го знае: масло, брашно, яйца и захар в правилните пропорции.
Също ми каза, че се нуждаела от една много специална услуга от мен и да я придружа до къщата на баба й. Въртях си опашката по целия път. Сърцето ми звучеше като локомотив на влак.
Предвид звука от гърдите обясних на Червената шапчица, че ще се подлагам на операция, за да монтират заглушител на сърцето ми. Тичахме. Потта заля корема й, кръгъл и дълбок, съвършенството на Вселената. Щом стигнахме до къщата, тя натисна звънеца и каза:
- Изяж баба.
Ококорих се.
- Хайде, направете го сега, когато имате шанс.
Не можех да повярвам. Попитах я защо.
- Тя е богата, вкусна баба - обясни тя. - И аз искам да я наследя.
Нямах друг изход. Всички знаят това. Но искам да се знае, че го направих по любов.
Макар че Червената шапчица казваше, че съм го направил от глад. Полицията повярва в това и започнаха да ме преследват, за да отворят корема ми, да извадят бабата, да ме напълнят с камъни, да ме хвърлят в реката, и никога повече да не се чуе за мен.
Искам да изясня и други въпроси сега, когато имам вашето внимание, господа. Червената шапчица ми каза да облека дрехите на баба й, и аз го направих, без да се замислям. Не виждах много добре с тези очила. Момичето ме заведе за ръка в гората, за да си поиграем и после избяга и започна да вика за помощ.
Затова ме видяха облечен като баба. Не исках да изяждам Червената шапчица, както тя крещеше. Аз и също не обичам да се обличам като жена, слабостите ми не стигат чак толкова далеч. Винаги съм облечен като вълк.
Това е нейната дума срещу моята. И кой не вярва на Червената шапчица? Аз съм просто вълкът от историята. Освен полицията, господа, никой не иска да чуе за мен.
Дори и малката Червена шапчица. Сега повече от всякога съм горският вълк, самотен и изгубен, отровен от пренебрежителното отношение.
Никога не съм казвал на Червената шапчица за лошото ми храносмилане, което баба й ми причини, и никога няма да имам друг шанс с нея.
Сега тя е много богато момиче, винаги ходи с мотоциклет или кола, и е трудно да я достигна на моето колело макар и с рамка.
Трудно е, безполезно и опасно. Един ден, когато се видяхме каза, че ако продължавам да я притеснявам, ще си направи кожено палто от мен и ми показа острието на ножа си.
Страх ме е. Мисля, че е способна да изпълни заплахата си.
Триунфо Арсиниегас
Триунфо Арсиниегас (Triunfo Arciniegas), колумбийски писател, е роден в Малага, Колумбия. Завършил е Университета в Памплона, специалност преводи на текст, магистър по литература от Pontificia Universidad Javeriana de Bogotа. Бил е член на Националния съюз на писателите и на редакционния съвет на списанието Puesto de Combate. Когато е на дванадесет години, семейството му емигрира в Памплона, където живее и прави литературни и театрални работилници в селските училища в бедните квартали Чихара, Ел Наранхо и Алтогранде - Колумбия. Режисира детския театър „Синята ябълка”. Участва в работни срещи със Сатоши Китамура и Хавиер Саес Кастан. Освен че е илюстрирал някои свои книги, той е илюстрирал и за издателя „Норма” през 1991 г. „Седемнайсет басни на лисицата” от Жан Музи. Издал е много книги за деца със собствени илюстрации, новели, книги за възрастни, поезия и театрални произведения. Притежава награди за: Награда на III конкурс на фондация за култура „Testimonio”, 1983 г. с „Жената- Комета”; Награда „Енка” за детска литература, 1989 г. с „Битките на Розалино”; Награда „Comfamiliar del Atl?ntico”, 1991 г. с „Червената шапчица и други зли истории”; Национална награда за литература и култура - Колумбия, 1993, жанрова литература за деца, с “Момичето от Трансилвания и други любовни истории”; Национална награда за култура, Колумбия, 1998 г., в детския игрален жанр, с „Торкауто е стар лъв”; Награда за детска литература „Паркър”, 2003 г., с историята: „Негърката и дявола”; X Национален конкурс за кратка история “Хорхе Гайтан Дуран”, 2007 г., с “Мъртви жени от любов”; 2016 IBBY Honor List, за книгата „Откраднати писма”. Номиниран за наградата Ханс Кристиан Андерсен (2018).
Гергана Владимирова
Гергана Атанасова Владимирова е родена на 24.09.1972 г. в гр. Перник. Завършила е „Специална педагогика” със степен магистратура през 1999 г. в ЮЗУ„Н. Рилски” Благоевград От 2002 до 2013 г. живее със семейството си в провинция Каталуния в Испания и в Тенерифе, Канарските острови. Там е работила като възпитател в училище. В момента работи като ресурсен учител към РЦПППО, гр. Кюстендил. Владее испански, каталунски, английски и португалски език. Пише стихове на български и испански език. Рисува. Правила е изложби в Испания.
No hay comentarios:
Publicar un comentario